Ах,... Ивето, това момиче ме кара да се смея дори тогава, когато не ми е до смях... С нея се познаваме около децата. Виждаме се по градинки и седянки и без бой ще си призная, че съм и фенка във всяко отношение. Тя е толкова цветна като душа, толкова колоритна като излъчване, тя е ИСТИНСКА!
Предупреждавам ви, че това ще е най- дългия пост за моя блог като цяло... и виновна е тя:
"Вили, изпращам ти няколко неща, с които и аз, макар и в последния момент, се класирам за участие в твоето люто, опияняващо с дъха си на вино и любовно предизвикателство ;)
Тази вечер направих снимки на нашето Ъгълче на любовта, на което всяка седмица слагам нова мисъл, която ме е вдъхновила или провокирала да помисля за любовта или за другите хубави и добри неща от живота.
Бях решила да драсна 10 реда есе, за да презентирам по подходящ артистичен начин този си проект, но в края на краищата се получи приказка.
Прочетох я веднъж,прочетох я два пъти и разбрах, че всъщност тя е моят същински поглед и разбиране за любов."
Оооо , не, не , това не е всичко! Интересното сега започва:
Приказка за лЮбовта :)
Имало едно време една разкошна голяма градина. Тя била пълна с огромни ароматни кичести божури, нежни рози, много маргаритки, срамежлив лилавичък люляк, маааааалко лавандулови храсти и хиляди-хиляди стръкчета сини незабравки между вечно зелената, напръскана с роса, трева.
До всички, които четат: ТРЯБВА НАИСТИНА ДА СИ Я ПРЕДСТАВИТЕ ТОЧНО ТАКАВА! Иначе може да сбъркате градината и да влезете в някоя чужда приказка!!!
В тази тъй прекрасна и ароматна градина живеело от край време едно момиченце. То си имало едно старо, но много любимо одеялце, зашито от различни парченца плат, които момиченцето намирало в градината. Когато накрая ушила одеялцето, то се оказало много интересно, защото всяко парче било по своему различно, но в същото време пасвало на всички останали. Важното, обаче, било, че когато привечер звездите започнат да мигат над градината и вечерта покриела с воала си всички цветя и живи твари, то топлело сърцето и душата на момиченцето.
И така, момиченцето си живеело самичко в градината, грижело се за цветята, а вечерно време се сгушвало под одеялото и сънувало най-сладките сънища за бивали и небивали неща. Търкулвали се дните като сутрешната роса по листенцата на божурите. А звездите всяка вечер танцували върху черния воал на нощта, но все пак гледали да не вдигат много врява, за да не събудят момиченцето. И така всяка нощ...
Един ден се случило нещо неочаквано. Извънредно събитие, биха казали журналистите по старото грамофонно радио, ако работеше. Но тъй като никой не си спомнял кога се било развалило радиото и момиченцето не го включвало, то не било предупредено за тази непредвидена ситуация, която сама по себе си почти го шашардисала!!!
Както си седяло момиченцето една сутрин до портата на градината и сплитало венче от маргаритки, над вратата на портата се подала главата на едно момченце с рошава черна коса и още по-черни, изпълнени с любопитство, очи!
- Какво правиш момиченце?
- Плета венче, но си имам тази градина и едно прескъпо за мен одеялце. И живея тук. Искаш ли да ти покажа всички цветя?
Момченцето, което междувременно чак прикляквало от любопитство, само кимнало с гореспоменатата рошава глава и влетяло точно в лехата с лавандула!
През целия ден момиченцето и момченцето се разхождали и играели из градината, хапвали диви ягодки и се опитвали да наджужат пчелите край люляка. Слънцето трябвало да грее в този ден над цялата земя.
И естествено!
Това му е работата, все пак.
Но в този ден му било толкова любопитно за какво толкова си говорят и смеят двете деца, че забравило да грее навсякъде и цялата му светлина озарявала градината. Добре, че Зорницата не е толкова любопитна и досетливо го чукнала по челото, че е светило цял ден и вечерта чака на ръба на небето да дойде нейния ред.
Тръгвай!
Време е!
Вечерта, леко троснато и изнервено от чакането, се завъртяла на пети, спуснала прелестния си воал и запалила със свещичката си всяка една звезда на небето.
Момиченцето и момченцето били толкова улисани в игри, приказки и смях, че усетили вечерната хладина чак когато звездите затанцували своя мигащ весел танц.
- Момиченце, аз трябва да тръгвам и да потърся къде да се скрия, защото няма да мога да заспя, ако ми е студено...
- Почакай! Аз имам одеялце! А звездите над моята градина винаги светят до сутринта и никога не пада пълен мрак! Това е единственото, което имам, но ще го споделя с теб! Ще видиш колко топли ще станат сърцето и душата ти!
- Добре, момиченце. Ще остана - усмихнало се щастливо момченцето. Аз също си имам едно единствено нещо, едно малко гребенче. И преди да се завием с твоето одеало, аз ще среша косата ти с него...
И така, момченцето срешило с много нежност косата на момиченцето, а тя споделила любимото си одеяло с него, защото не бива само нейното сърце и душа да са топли. Трябвало и неговите...
Различни хора разказват различни истории.
Звездите, слънцето и вечерта също си имат своите си версии, но едно било сигурно: от този ден нататък косата на момиченцето винаги била сресана, а сърцето на момченцето топло.
Вечерта винаги си е падала малко странна птица, но ми се закле подпечатано и прошнуровано, че когато за първи път двете деца засънували, малкото момче сънувало малки сини птички с червени топли сърчица, които, където и да летели, винаги се връщали и кацали на одеалото от разноцветни парчета, направено с толкова любов. А момиченцето започнало да сънува черните очи на момчето. И особено усмивката в тях, докато я решело...
Не че не вярвах или исках да се усъмнявам в думите на толкова много високопоставени свидетели, но случайно или не, една вечер се озовах пред бялата порта на градината и надниквайки, видях двете дечица сгушени да спят под одеалото между всичките сини незабравки и унесената, влюбена в аромата си, лавандула ...
Тихичко се обърнах да си ходя, но с крайчеца на окото си видях как момиченцето сънливо боцна брадичката на спящото момченце.
Брей!
Това пък защо?
Загледах се по-внимателно, защото все пак си беше доста тъмничко, но звездите се завтекоха да ми помагат!
На тяхната светлина видях, какво е боцнало момиченцето.
На брадичката на момченцето се усмихваще трапчинка... :)
~ The End ~
Аз, аз не знам как бих могла да коментирам тази приказка... Ще я чета за лека нощ на глас и в захлас! А ако бях добър илюстратор щях да ти помогна в издаването на цветна детска книжка.
Иве, ти си ТАЛАНТ, който се крие под паднала орехова черупка, някъде из нечия градина...
Нека допълня представата ви показвайки и ъгълчето, което Ивето е създала в дома си. Ъгълче, в което се случват чудеса:
Иве, щастлива съм да имам приятелка като теб!
Благодаря за отделеното време да се включиш в моето предизвикателство!
Благодаря за всеки жест и дума!
Благодаря за подарената и споделена приказка!
Хора обичайте се ♥
